Поводът не беше весел. Прибрах се за една седмица. Набързо приготвих багажа и отново се озовах в нашата столица, шумна, топла и уютна. Бързах да стоваря болките, умората, черните мисли. Всъщност аз ги загубих още там горе, над облаците. И тук вирея, не зле, но като си отида, като си видя близките, като си вляза у дома, животворна сила ми се влива. Да си сред свои, да си очакван, да си посрещнат. Да забележиш скритата грижа, с която се стараят да ти е приятно. Да си търсен, да си обичан. Да ти сготви мама любимото. Да усетиш топлата длан на баща си. Да ти звъни телефонът все с покана за среща. Да чуваш само истини. Да се потопиш в това море от любов, колко е зареждащо! Казват, че човек еволюира в трудности! А най-трудното за мен е да съм далеч от всички мои близки! Затова не ми се дава да съм близо до тях, много лесно щеше да ми бъде! С всичко ще се справя. Не си помислям и за обратен вариант. Толкоз много хора вярват в мен и ме подкрепят. Сигурно не знаят, че в основата на всичко са те. Обичам ги и не искам да ги разочаровам. Благодарна съм, че ги има!